Фабиан Ленк
Златото на Чингис хан (12)

Ик Коринг — голямото табу

Рано сутринта на другия ден Кия разбуди всички. Тя тичаше с мяукане от един към друг и ги побутваше по лицата със студения си нос.

— Ако знаете колко съм гладен! — възкликна Леон, докато се протягаше. Чувстваше се отвратително след нощта, прекарана в мокри дрехи. Надникна предпазливо между клоните на храсталака и установи с облекчение, че вече не вали.

Ким забоде показалец в стомаха си.

— Аз също. Какво има за закуска? Шунка със сланина? Мюсли? Пресен портокалов сок?

Юлиан притвори очи.

— Мечти, мечти… — изпъшка той. — Но преди да мислим за ядене, трябва да решим какво ще правим оттук нататък. Не можем да останем вечно в този храсталак.

Започнаха да говорят един през друг. Всеки имаше някакво предложение. Накрая Ким обобщи:

— Трябва да останем близо до траурната процесия.

— Но защо? Не се ли радвате, че успяхме да се изплъзнем от Кутула и неговите хора! — не повярва на ушите си Ча.

— Да, така е — отговори Ким. — Обаче искаме да разберем къде ще погребат хана и…

Строгите погледи на Юлиан и Леон я спряха. Ким прехапа устни и се втренчи засрамено в земята. Ето, че беше се разбъбрила.

— Положението е особено… — намеси се Леон. — Забелязахме, че Кутула открадна нещо от погребалните дарове.

Ча ококори очи от изненада.

— Не може да бъде!

— Обаче е истина — продължи Леон. — Искаме да го спрем. Кой знае какво още е намислил. Затова ще останем близо до кервана, разбираш ли?

Ча кимна бавно.

— Не бих помислила такова нещо за Кутула. Няма по-голямо престъпление от посегателството върху собствеността на хана. Имате ли доказателства за кражбата?

— Не, доказателства не — посърна Ким. — Но аз видях Кутула със собствените си очи, докато крадеше. Ако отрече, неговите думи ще са срещу моите.

— Много лошо — поклати глава Ча. — И вие искате да преследвате този опасен човек на своя глава?

— Да — заяви решително Ким.

Ча въздъхна.

— Ще дойда с вас. Лично на мен ми е все едно какво ще стане със съкровищата на хана. Той никога не е бил мой владетел, защото пороби моя народ и аз бях негова робиня!

— Ако Кутула ни открие, ще ни убие, без да му мигне окото! — опита се да ги вразуми Юлиан.

— Ами тогава няма да му позволим да ни открие — каза Ким и задъвка стръкче трева.

Юлиан отстъпи неохотно. Идеята отново да е близо до траурното шествие изобщо не му харесваше. От друга страна, той също искаше да знае къде е гробът на Чингис хан. Беше ясно като бял ден, че това няма да стане, ако не следят кервана на шамана.

— Е, няма какво да му мислим повече — приключи споровете Ким. Тя продължаваше да дъвче стръкчето трева. — Аз наистина съм много гладна. Ако не получа скоро нещо за гризкане, ще се превърна в овца и ще се напаса хубаво в степта!

Ча изчезна между дърветата и не след дълго се върна с някакви корени, гъби и мъх.

— Само не казвай, че това става за ядене — изпъшка отчаяно Юлиан.

Ча се засмя.

— Е, щом не ти харесва, потърси си нещо друго — посъветва го тя и натъпка една гъба в устата си.

 

 

Половин час по-късно децата лежаха сравнително сити на върха на един хълм и се взираха в лагера на Кутула. Там се приготвяха за път. След още половин час дългата колона потегли като тромав червей. Шествието напредваше бавно, заради калта и приятелите без усилие следваха последния път на великия хан.

Шаманът не се отделяше от катафалката. Нарежданията му плющяха като удари на камшик. Един или два километра шествието следваше течението на реката. Хуанхъ още не се беше успокоила — пенеше се буйно, както и предния ден. Нямаше брод, където биха могли да преминат на отсрещния бряг.

Отново заваля. Първо на тънки водни откоси, а след това сякаш небето се продъни. Керванът пак затъна в калта. Не помръдваше ни напред, ни назад.

— Какво ли ще нареди сега Кутула? — чудеше се Ким на глас.

Кия отново се беше сгушила в пазвата й. Виждаха се само носът й, големите зелени очи и острите уши. Децата видяха, че Кутула се е покатерил върху катафалката, а хората му се събират около него.

— Шаманът като че ли иска да съобщи нещо. Трябва да се приближим още — рече Леон и избърса дъжда от челото си. В следващия миг вече лазеше на четири крака към кервана. Приятелите му го последваха с въздишка.

Кия се измъкна от дрехата на Ким, настигна с лекота Леон и поведе разузнавателния отряд. Опашката й стърчеше нагоре и приличаше на четка за миене на шишета. Тя поведе приятелите към една скала, съвсем близо до траурното шествие, която ги скриваше добре от очите на враговете им. Оттам можеха да чуват и виждат всичко, което се случваше край катафалката.

— … и аз ви казвам, че това е знак — викаше Кутула. — Боговете ни дадоха знак! Сега зависи от нас да изтълкуваме правилно този знак, всемогъщи Кьоке Тенгри!

Той млъкна и огледа мрачно наобиколилото го множество.

— Кажи какво да правим? — провикна се някой. — Ти си този, който говори с боговете, Кутула!

Шаманът отправи поглед към хоризонта. Лицето му беше тясно, с високи скули. Кутула изглеждаше така, сякаш на плещите му тежи непоносимо бреме. Но в очите му гореше огън…

— Кажи ни, Кутула! — провикна се един от слугите. — Дали самият дух на хана ни дава знак? Нима ханът е изпратил големия дъжд, за да ни спре?

— Да — присъедини се и един от воините. — Може би ханът иска да ни каже, че не желае да продължава напред? Дали пък не иска да бъде погребан на това място?

С ядно махване на ръка шаманът накара мъжете да замълчат.

— Тишина! — нареди той. — Ще се оттегля на хълмовете, за да разговарям с боговете. После ще ви съобщя каква е тяхната повеля. Сега ме оставете сам.

Множеството отстъпи боязливо назад. Кутула скочи от катафалката. Някой му донесе барабана. И шаманът тръгна право към децата. Те се снишиха зад скалите и затаиха дъх. Мърморейки молитви, Кутула мина покрай тях, без да ги забележи.

Приятелите се спогледаха.

— Много ми се иска да узная какво ще обсъжда с боговете — рече недоверчиво Юлиан. — Това сигурно е някой от неговите трикове.

— О, не — възрази Ча. — Кутула може да говори с боговете. Той често е доказвал това.

Юлиан предпочете да не отговаря нищо.

— Какво става? Да не искате да пуснем корени тук? — попита ги Ким. — Според мен трябва да проследим Кутула.

Шаманът изчезна между хълмовете. Децата му оставиха петдесетина метра преднина, макар че се бояха да не го изгубят в неравната местност. Обаче отпечатъците от стъпките му във влажната почва бяха сигурна следа. Няма опасност да изпуснат заподозрения в нечисти намерения шаман.

Кутула се изкатери на една скала. В дългото наметало високата му мършава фигура приличаше на зловеща черна птица с разперени криле. Истински вестител на смъртта, помисли си Юлиан и потрепери. Приятелите потърсиха прикритие, от което можеха да наблюдават шамана.

Кутула свали наметалото, а сетне и ризата си. Студеният дъжд плющеше по голото му тяло. Мъжът протегна ръце към небето и поде някакъв напев. Повтаряше неуморно все един и същ стих. Припяването се извиси в рев, сетне в истерични писъци. Шаманът се залюля напред-назад, отначало бавно, после все по-бързо. Внезапно раздра гърдите си с нокти. Водните струи, които се стичаха по тялото му, почервеняха от кръвта. Шаманът падна на колене, ръцете му увиснаха от двете страни на тялото, песента заглъхна. Чуваше се само дъждът. Кутула остана така дълго време, сетне рязко се изправи, сякаш се е пробудил от дълбок сън. Облече се механично и се върна при кервана, без да забележи децата в скривалището.

 

 

Когато Кутула наближи колата с мъртвия хан, множеството отново се събра. Ким, Леон, Юлиан и Ча заеха своя наблюдателен пост и наостриха уши.

— Говорих с боговете — обясни Кутула. Изглеждаше много изморен и изтощен. Всички се взираха като омагьосани в него. — Отначало не ми беше ясно какво искат. Имаше много гласове, кълна се във великата Етюген Еке! Но след това, след това чух един глас, който се надигна съвсем ясно сред тях. Не беше какъв да е глас. — Кутула направи драматична пауза и погледът му премина над главите на слушателите. — О, не, не беше какъв да е глас… беше гласът на нашия хан!

Сред множеството се надигна развълнуван шепот.

— Да! — изрева внезапно шаманът. — Духът на божествения Гур хан говори с мен! И знаете ли какво ми каза? — Кутула млъкна, за да се наслади на напрежението, което увисна във въздуха.

— Кажи ни, Кутула!

— Нашият хан иска да бъде погребан тук, сред тези хълмове, заедно със своите съкровища. Дъждът не беше случайност. Не е случайно и това, че Хуанхъ внезапно заля бреговете и ни попречи да продължим. — Шаманът поклати глава няколко пъти. — Не, всичко това бяха знаци и аз вече знам как да ги тълкувам. Беше волята на хана. Той повели да падне дъжд. Той повели реката да придойде и да залее бреговете.

Множеството забръмча като кошер. Шаманът вдигна ръка. Настана пълна тишина.

— И така, ще погребем хана тук — завърши Кутула. — В хълмовете има пещери, подходящи за гробница. Ние трябва да предадем на земята нашия господар не само с всички почести, но и по най-сигурния начин. Никой не бива да открие гроба!

Всички кимнаха. Децата в скривалището се спогледаха. Ето че бяха съвсем близо до дългоочакваното събитие!

Гласът на Кутула стана студен и рязък.

— Мястото, където ханът ще намери вечен покой, се превръща в Ик Коринг^[1], голямо табу. Всеки, който знае това място, ще бъде убит. Никой, който притежава това знание, не бива да живее. Готови ли сте?

Мъжете вдигнаха юмруци в сивото небе. Повече от хиляда гърла изреваха:

— Да!

— Затова ще убием и всички онези, които случайно пресекат пътя ни — продължи Кутула. — Вие ще имате великата чест да придружите хана в отвъдното!

Юлиан притисна чело в студената скала и прошепна ужасен:

— Какво безумие!

През това време Кутула даваше нови нареждания. Той заповяда да прехвърлят тялото на хана в по-малка кола, която ще се придвижва по-лесно по калната земя. Съкровищата на хана също бяха разпределени в други коли. След това керванът се отклони от първоначалния си маршрут и потегли на изток. Целия ден воините и слугите си проправяха път между хълмовете, следвани от четирите деца и котката.

Най-сетне дъждът спря. За няколко мига дори слънцето огря хълмистата степ. Местността постепенно се промени. Хълмовете отстъпиха на стръмни карстови скали^[2]. В далечината се появиха планини, извисяващи се до облаците.

— Вижте, тук наистина има много пещери — взря се Леон в скалите.

— Точно така — потвърди Юлиан. — Обаче знаете ли какво? Тази местност ми се струва позната.

Ким го погледна смаяно.

— Да не би да искаш да кажеш, че ние…

— Точно така — сниши глас Юлиан, за да не го чуе Ча. — Мога да се обзаложа, че в началото на нашето приключение се озовахме точно тук! Отново сме в местността Урдос.

Сега се намеси и Леон.

— Ти май си прав.

— Хей, какво си шушукате там? — извика им Ча.

— О, нищо, нищо — побърза да смени темата Юлиан. — Имаш ли още някоя от твоите вкусни гъби?

— Да — отговори Ча. — Но е време да си търсим място за нощуване. Скоро ще се стъмни. Вижте, керванът спря!

Приятелите наблюдаваха унило хората на Кутула, които се заеха да издигат юртите.

— Какво ли не бих дала за една палатка — обади се тихо Ча.

Ча намери малка закътана падина и повика приятелите си:

— Елате. Можем да пренощуваме тук.

Ким, Юлиан, Леон и Кия се наместиха до нея и Ча разпредели малкото храна, която беше останала. Кия огледа недоверчиво оскъдната трапеза и изчезна с дълги скокове между скалите. Веднага след това до ушите на приятелите достигна пронизително цвърчене. Кия очевидно беше уловила мишка.

— Добре си е тя — изпъшка Ким и се усмихна насила. — Навсякъде намира вкусна храна.

— Ако продължаваме така, скоро и аз ще ходя на лов за мишки — отговори й Леон, а стомахът му силно изкурка.

— Сигурно ще погребат хана утре — предположи Ча. — И ако церемонията мине по правилата и никой не посегне на съкровищата, нашата мисия ще е изпълнена. След това вече няма да е необходимо да се крием. Но никой никога не бива да разбере, че знаем къде е гробът. Иначе все едно сме мъртви.

Внезапно малката монголка се умърлуши.

— Може пък да открием някой ясун, към който да се присъединим — рече тя тъжно.

Ча вдигна поглед към небето, където проблясваха първите звезди. Ким се взря в лицето й. Очите на Ча блестяха от влага.

— Мислиш за семейството си, нали? — попита тя внимателно.

Ким се приближи до Ча и прегърна тесните й раменца.

— Сигурно всички са мъртви — прошепна Ча. — Сигурно са горе при великия небесен повелител, при Кьоке Тенгри. Той бди над тях. Може пък сега най-сетне да са щастливи.

Тя събра ръце и започна да шепне молитва.

Ким сложи глава на раменете на Ча и още по-силно я прегърна.